Ехото от босите ти стъпки се бие в стените на сърцето ми като в празна тенекиена кофа. Звукът заглушава света наоколо, сякаш е гръмотевична буря. Завихрящите се емоции в мен май ще предизвикат ураган. Боиш ли се от силния вятър? Ще те скрия под старата дървена маса. А може би се плашиш от светкавиците? Ще завържа очите ти с шала си и ще те хвана за ръка. Или те е страх от дъжда? Вехтият черен чадър в ъгъла ще скрие и двама ни. Вярваш ли ми? Тогава не се страхувай. Понякога бурите са необходими. Само след тях слънцето свети тъй ярко, а небето се окичва с многоцветна дъга. Още ли те е страх? Затвори очи. Подай ми ръка.